понеделник, 22 май 2017 г.

"Червен изгрев" от Пиърс Браун - Ревю Сашо

Далечното бъдеще. Цялата Слънчева система е колонизирана, а човечеството е оформено като тоталитарно кастово общество. Дароу принадлежи към най-нисшата прослойка – тази на Червените. Те вярват, че са изпратени на Марс, за да направят планетата годна за живот, че кръвта и потта, които проливат всеки ден, ще спечелят правото на децата им да живеят на повърхността. Но Червените са предадени. Дароу открива, че повърхността на планетата е заселена отдавна, а неговите хора са лъгани от Златните, за да продължават да живеят в мините. Като роби. Воден от жаждата за отмъщение, Дароу приема да се включи в бунтовническата групировка Синовете на Арес, да проникне в Института, където децата на Златните се обучават, и да стане един от тях. Червеният изгрев ще настъпи. Дори ако Дароу трябва да плати за свободата с цената на живота и всичко човешко в себе си.


"Искаше ми се да живея в мир. Ала моите врагове ме въвлякоха във война."


Отношенията ми с „Червен изгрев“ – дебютния роман в първата трилогия на Пиърс Браун, бяха доста сложни. На моменти ми идеше да хвърля книгата през терасата, на моменти мозъкът ми даваше накъсо, защото очите ми хвърчаха по редовете, нетърпелив да прочета какво ще се случи по-нататък.
Още от първата страница знаех, че това е книга, която или страшно ще харесам, или няма да дочета. Средно положение нямаше.

Започваме с един тежък и несъмнено объркващ предговор, в който авторът ни пуска право в средата на действието, което е достатъчно да ни замае главите. Стилът на писане на Пиръс Браун е доста различен, поне от това, което аз чета, и ми беше малко трудно да свикна с него, но мисията не бе невъзможна
- след първите петдесетина страници се получи. След това идва и първата от трите части, на които е разделен романът, където пък се запознаваме с главния ни герой.

Това е шестнайсетгодишният Дароу, който е роб. Той все още не осъзнава това, защото е подмамен да вярва, че тежкият му живот е в полза на човешката раса.

„Червен изгрев“ разбива доста клишета, но и съдържа в себе си голяма порция такива.
Имаме една типична антиутопична картина
- хората гладуват и мизерстват, подчинени на огромната власт на потисниците си. Няма как да не направим паралел с Катнис и окръг 12, където главното препитание на хората отново е работата в мините. Разликата тук обаче е, че Дароу живее във въпросните мини, дълбоко под земната повърхност на Марс.
Имаме позната
та ни кастова система, тук разделена на различни цветове.
Имаме  типичния протагонист, част от потисната маса, който притежава необходимите качества, за да запали бунта и да се бори за свободата на народа си.
Имаме и властния тиранин, който не може да си представи ,че един обикновен роб би могъл да сложи края на царуването му.


От друга страна, за огромна радост, авторът умно е решил да не ни занимава с любовни триъгълници и прочие, което е голям плюс, но не и изненада - все пак книгата е дело на мъжки мозък.
По-шокиращи са сведените до минимум любовни елементи на историята -има ги, но не обсебват сюжета и действието на героите, макар любовта да е основна движеща сила за Дароу и мисията му.
От първа глава Пиърс Браун ни показва, че не се страхува да измъчва героите си, а основното му оръжие е бруталния похват на писане, което за мен бе доста приятна изненада. Браун е създал една груба, сурова книга, която е напълно способна да шокира по-мекушавите  читатели със своя брутализъм.


„Червен изгрев“ има толкова плюсове, колкото и минуси.
Като за начало, това е едно динамично четиво. В 470 стр. ние проследяваме живота на Дароу в период от две години, които са изпълнени с непрестанно действие. Странното беше, че в динамичността си книгата на моменти ставаше скучна. За големия период на развитие на действието автора е жертвал дълбочината на историята, която ми лиспваше.
Ние препускаме през страниците, водим битки, обмисляме стратегии, но в цялото това бързане не остава време да вникнем по-дълбоко в героите, които препускат редом с нас.
Често, особено в същинската част на историята, ми идеше да кажа „СТОП“, да забавя темпото и да се опитам да вникна по-навътре в Дароу, да разбера мотивите му по-добре, да видя душата му и да се опитам да се свръжа с нея.

За мен проблем бяха и множеството герои, които идваха и си отиваха. Заради гореспоменатото скоростно темпо не успях да се свържа и с нито един от тях, не почувствах нищо, когато страдаха или губиха живота си, защото нямах време да ги опозная и да разбера харесвам ли ги, или не.


Няма как да пропусна образа на самия Дароу и колко досаден на моменти беше той. Да, понеже въпросния момък е главния ни герой, това автоматично го прави специален, но в случая той ми беше специално досаден, защото първо - напълно осъзнаваше уникалността си и често ни припомняше за нея, и второ - така и не можах да разбера защо точно той бе избран да „изгрее“ в червено, какво го правеше по-добър от другите. Да, героят имаше личен, доста тъжен мотив, но той по никакъв начин не беше отговорен за свръхголемия му мозък и други специални екстри, които бяха от съществена важност за преобразяването му в Златен.
Дароу беше доста самовлюбен, поне аз го разчитах така, и дори честите сълзи, които проливаше за щяло и нещяло, не успяха да го направят по-симпатичен в моите очи. Не знам дали да виня Дароу или създателя му, защото лиши и него, и цялата история от дълбочина, за да я напълни с действие, брутални сцени и обрати.


И въпреки всички негативи „Червен изгрев“ успя да ме грабне. Не я изчетох на един дъх, дори я прелиствах близо месец, но това не ѝ попречи да ме хване в червените си лапи.
Отново вървим редом до трагичен герой, имал трагичен живот, водещ на пръв поглед обречена битка. Отново говорим за сила, власт и неправда. За отмъщение и справедливост. За малък пламък, разрастващ се в пожар, който ще изпепели света, за да изгради върху руините нов, по-справедлив живот.
Но необичайния стил на автора, трагедиите, смъртта, войните, кървищата и обратите, особено във финалната си част, ме приковаха със златни вериги към дивана и не ме пуснаха, докато не пробягах и финалната страница.

Мога да кажа, че „Червен изгрев“ е по-скоро „мъжкарска“ книга. Но това не означава, че и дамите, които харесват
sci-fi (защото книгата е по-скоро sci-fi, отколкото young adult, въпреки големите си прилики с „Игрите на глада“), няма с удоволствие да проследят първите стъпки на огнения Дароу, предрешен като леден Златен, в похода му срещу огромната машина в лицето на Обществото, разпростираща дългите си златни пръсти не върху един свят, а върху цяла галактика.

Няма да подхвана втората част веднага
- „Червен изгрев“ за мен беше доста тежка за четене книга. Но няма как да излъжа, че не очаквам да видя продължението на кръстоносния поход, който главния герой на Браун пое така ловко в първата част от трилогията. Ще разнообразя с нещо малко по-мудно, преди да се захвана със „Златен син“, от чиято корица Дароу ме гледа точно в този момент с опасния си поглед, кацнал на рафта на библиотеката.
До нови срещи, Дароу, и корми по-малко хора, докато ме няма.


Оценка: 4,5/5















 

Няма коментари:

Публикуване на коментар