В най-потайните дебри на Холи Блек-Ревю Сашо (Без спойлери!)

Феърфолд е необикновено градче. Намира се точно в средата на омагьосаната гора Карлинг, обитавана от странни същества, които местните жители наричат Неземните.
Гората крие много тайни, ставала е свидетел на безброй купони, любовни ласки и вълшебства. Едно нещо обаче остава неизменно - в стъкления ковчег под сенките на дърветата невъзможно красивото момче продължава да спи.
Хейзъл и брат й Бен са убедени, че то е омагьосан принц и винаги са мечтали да го освободят, дори и това да е последното им приключение. Но желанието им изглежда все по-непостижимо.
До деня, в който принцът наистина се събужда...

****

Холи Блек е съавтор на една от най-любимите ми книжи поредици от детските години- „Хорниките на Спайдъруик“, и именно поради тази причина доста се развълнувах, когато видях, че нейна книга ще излиза на български. Получихме „В най-потайните дебри“ с месечната кутия “Flambox” на невероятните хора от „Фламинго Рийдинг“, заедно с куп други книжни джунджурийки и с нетърпение дочетох предишното си четиво, за да започна книгата на Холи.
Още от началото знаех, че това е самостоятелен роман, а аз съм почитател на поредиците, но започнах четенето с отворен ум и надежда, че в тези 280 странички ще са достатъчни, за да заобичам историята и героите.
Е, за жалост не бяха.

Книгата се развиваше бързо, но около две трети от нея беше една объркана каша от случки и събития с герои, които просто не усещах, защото нямах страниците, за да го направя. Което беше жалко, защото имаха предпоставка да бъдат доста интересни и комплексни персонажи, ако имаха поне още две книги, за да се развият.

Митологията на елфите и елфското кралство е толкова богата и изпъленна с възможности, които Холи Блек определено е прозряла и вкарала в историята си, но без възможност да ги развие и изследва докрай.
Не помня много от „Спайдъруик“, но тук писането ѝ на моменти ми идваше не толкова увлекателно, колкото ми се искаше да бъде , което пък правеше книгата мудна за четене. За пример мога да дам самата кулминация в последните странички, която загуби моментума си именно заради проточеното писане на авторката.


Героите ми бяха интересни, особено Бен и Хейзъл, но ограниченият брой страници ги ощетяваше, правейки ги далечни и недостъпни за читателите, поне в мое лице.
Спящият принц, Северин, също много ми допадна като характер и история, но отново поради липсата на поле за разгръщане (при него крайно осезаема, защото е по-скоро второстепенен герой) не успях да прочета повече за него, а много ми се искаше.
Сюжетът определено ми беше интересен, не очаквах обратите, но просто не ми стигна. Краят нямаше как да не бъде леко претупан и именно заради всички тези недостатъци на самостоятелните романи избягвам да ги чета, особено ако имат интересни сюжетни линии и разнообразни герои.

Определено препоръчвам книгата на всеки, който няма проблеми със сбитата в един том история. „В най-потайните дебри“ беше различна от останалите книги в жанра, леко странна, кратка, но със скрити послания, които те карат да се замислиш. Дадох на книгата три звезди, но не защото не ми хареса, просто потенциала на Феърфолд и света на елфите беше прекалено голям, за да бъде натъпкан в по-малко от 300 страници. Героите бяха различни и интересни, но недоразвити, същото важи и за историята. Надявам се от издателството да продължат да превеждат Холи Блек, защото пише различно, а първата книга от новата ѝ поредица получи доста голямо внимание и много ми се иска да я видя и издадена на български.

"Жестока любов" - Ревю Алекс

Когато 23-годишната студентка Тейт Колинс отива да учи в Сан Франциско, още първата вечер пътят й се пресича с този на пилота Майлс, приятел на брат й. Той е мълчалив, никога не се усмихва и очевидно таи голяма болка в себе си.

Това не е любов от пръв поглед. Те едва ли биха могли да станат и добри приятели. Единственото общо, което Тейт и Майлс имат помежду си, е взаимното им привличане. Уговорката за неангажиращи срещи ги устройва идеално, защото той не иска любов, а тя няма време за нея. И нещата биха могли да се получат, стига Тейт да се придържа към единствените две правила на Майлс:

1. Никога не питай за миналото.

2. Не очаквай бъдеще.

И двамата си мислят, че могат да се справят, но тогава минало и бъдеще се преплитат…

Часът е 10:40. Мястото е „първокласният“ вагон на влака София – Пловдив. Слънцето нахлува през мръсните прозорци. Пътувам сама, заобиколена от възрастни хора, някои похъркващи тихо, други говорещи на прекалено висок ток. Обстановката не е от най-приятните. Отегчавам се да гледам дърветата навън, които се размазват пред погледа ми и най- накрая бръквам в чантата си и вадя моето спасение. И всичко се променя за секунди.

Часът не е известен, но е късно вечер. Мястото е Сан Франциско или ако трябва да съм по-конкретна, коридор в изискана сграда в Сан Франциско. Етаж 18. Апартамент 1816. Вече не е пълно с възрастни хора. Е, добре де, има един възрастен мъж, но той по нищо не може да се сравнява със споменатите по-горе. Казва се Кеп. Той е един от първите герои, с които се запознавам щом очите ми зашарват по страниците на, както вече споменах, моето спасение. Това спасение, разбира се, си има име. Име, което дълго време няма да излезе от ума ми. „Жестока любов“. Противоречиво, а? Хем любов, хем жестока. Е, в творението на Колийн Хувър любовта между двамата герои, които, признавам, грабнаха вниманието ми още от началото, е точно такава. Жестока. Различна. Завладяваща. Но нека не избързваме. Да започнем с първата среща на нашите герои, която определено не е от най-романтичните.

Тя – изморена, изнервена, недоспала. Той – заспал, пиян... проснат пред вратата на апартамента, в който тя трябва да влезе. Между другото, тя е Тейт, а той е Майлс. Тейт е на 23 години и е студентка по медицина. Премества се да учи в Сан Франциско, но вместо да си наеме апртамент, тя решава в началото да заживее при брат си. Но за да заживееш някъде, първо трябва да се нанесеш, нали? Е, Тейт има доста големи затруднения с това. Както вече знаем, жените са нежният пол, и нашата героиня решава да потърси помощта на батко си Корбин. След един дълъг разговор по телефона, се оказва, че нафирканият до козирката младеж, всъщност е съседът на Корбин. Съсед, колега пилот (да, в тази книга има доста пилоти) и най-вече приятел.  И, както се досещате, Корбин не може да остави Майлс в коридора, затова моли сестра си да го внесе в апартамента и да го остави да си поспи. И от тук, дами и господа, започва историята на Тейт и Майлс.

Спокойно, спокойно, няма да ви развалям удоволствието от това да се гмурнете във водовъртежа на отношенията между тези двамата. Нищо няма да издавам! Само ще подскажа, че в това изключително увлекателно книжле има всякакви герои. Имаме си чаровната, умна и забавна Тейт, която не обича да ѝ се казва какво да прави. Имаме си и, разбира се, изключително привлекателния, студен, мрачен, намръщен, груб, не-искам-да-се-обвързвам-по-какъвто-и-да-било-начин Майлс. За къде сме без досадния сваляч, подвизаващ се под името Дилън, който тича след всичко, което има гърди, независимо, че съпругата му го чака вкъщи? Естествено, не може и без по-големия брат, който иска всичко да е наред със сестричката му.

Идва ред на един от най-любимите ми герои – осемдесет годишен дядо. Кеп ме караше да се усмихвам всеки път, но и ме караше ме да се замислям за някои не толкова смешни неща. И най-накрая, но не на последно място – Рейчъл. Рейчъл е минало. Рейчъл е и настояще. Абе, сложна работа. Докато прелиствате страниците на „Жестока любов“ изведнъж ще се озовавате шест години назад. И тогава ще разберете. Всъщност, ще разбирате малко по малко. Парченце по парченце пъзелът ще се нареди. Всичко ще се нареди. И всичко ще се разруши. И ще се нареди.

Тейт иска Майлс. Майлс не иска Тейт. Майлс иска Тейт. Но не я иска. Любовта между тях е необикновена. Силна. Унищожаваща. Жестока. И с всяка следваща страница, и вие като Тейт, ще искате още и още. И ще го получавате. Но след още няколко страници, ще ви бъде отнето. И така отново и отново. Ще прелиствате, ще попивате всяка дума максимално бързо. Ще се усмихвате, ще се мръщите, може и да ви се доплаче. Но със сигурност няма да оставите книгата, докато не стигнете 285 страница. Последната страница. Краят. И когато свърши... е, тогава пак ще поискате още.

Часът е 13:30. Слизам от влака, стиснала книгата в ръка. БДЖ не е толкова зле, стига да имаш някакво жестоко четиво, което да ти прави компания през целия път. Адиос. И до следващия път.

За малко да забравя! Специални благодарности на издаделство "Ибис", които издават книгите на Колийн Хувър и на български език! 

Из дворовете на Притиан и малко по-далеч... - Ревю Сашо

СЪС СПОЙЛЕРИ!

Сара Дж. Маас постави началото на втората си поредица книги с всеизвестната „Двор от рози и бодли“, чийто финал (донякъде) „Двор от крила и разруха“ грабна първото място за най-добро YA фентъзи в класацията на Goodreads за 2017.

Естествено, щом Егмонт обявиха, че ще издават книгите се развълнувах. На първо място, историята бе преразказ на любима приказка, а именно „Красавицата и Звяра“, а аз много обичам този тип сюжети, както вече съм споменавал неведнъж. А и корицата беше просто брутално красива, което ме хайпна още повече. Хванах да я чета още щом я взех от книжарницата.

В началото „Двор от рози и бодли“ ми се четеше мудно, защото просто не се случваше кой знае какво. Определено ми беше интересно да чета за света на елфите отвъд Стената, за Дворовете и как точно работи всичко в тях. Интересно ми беше проклятието на Амаранта, за което се загатваше през по-голямата част от книгата, докато накрая Фейра не разкри какво точно се бе случило с Тамлин и двора му.
Относно самия Тамлин, бях с предимно негативни чувства към него. Очаквах доста повече напрежение и непоносимост между тях двамата, отколкото получих. Люсиен ми хареса като персонаж, беше ми интересен. Но до там. Бях напът да се разочаровам, докато същинската част не пристигна с пътуването на Фейра до В недрата на планината. Това вече четях с огромен интерес, хареса ми как бе замислено, хареса ми жестокостта на Амаранта, изпитанията на Фейра.
Дочетох книгата с интерес и чаках с нетърпение следващата част, която от своя страна откровено ме отвя със завъртането на сюжета на 360 градуса, което Сара направи.

„Двор от ярост и мъгла“ ме хвана неподготвен с мащабността си, както и мащабността на плот туиста си. Когато ми стана ясно, че всъщност Рисанд е Звяра на Фейра, а Тамлин е нейния Гастон, останах с доста приятен вкус на читател, изненадан от добре написана сюжетна линия. Колкото повече четях книгата, толкова повече първата част ми се струваше като доста голям пролог към същинската история на Фейра и Рисанд
Любовния триъгълник, който си мислих, че ще получа след разговора на Фейра и Рисанд на терасата в края на първа част и сделката им, усетих още в момента на първата им среща, когато Фейра заяви мисленно, че мистериозният елф е най-красивият мъж, виждала някога.
Е, Сара Дж. Маас усяпа да разбие нагарчащите ми очаквания с пълната смяна на ролите на Рис и Тамлин.
Освен това жената наистина умее да пише увлекателно, като тук стилът на писане е в пъти по-добър от „Стъкленият трон“. Описанията на Двора на кошмарите, на Веларис, къщичката на Тъкачката, всичко беше много красиво и думите наистина развихриха въображението ми до краен предел. Именно това е една от основните причини, поради които харесвам тази поредица. Краят на втората част също ми допадна много, дори ужасно много, защото си спомням, че щом разлистих последната страница, пръстите мигновено ме засърбяха да грабна следващата част, но, уви, имаше да почакам доста.

Пиша толкова сбито за първите две книги от поредицата, защото съм ги чел отдавна, когато още дори не мислех да се занимавам с ревюта и  блогове. Сега седя и пиша това общо за трите книги ревю, именно защото (сравнително) наскоро прочетох „Двор от крила и разруха“ и мога да изтракам по клавиатурата прясното си мнение не само за нея, а и за поредицата като цяло.

Започвайки да чета осъзнах колко много не помня от предишните две части. Харесаха ми машинациите на Фейра в Двора на пролетта, но главно защото много обичам подобен тип сюжетни линии. Останах разочарован от някои избори на автора относно тази част от книгата, а именно колко лесно Фейра успя да изпълни кроежите си и да заблуди всички. Щеше да е доста по-силно, доста по-въздействащо и добавящо към персонажа ѝ, ако тя в крайна сметка бе спала с Тамлин, за да го заблуди напълно. Да направи това, което Рисанд бе правил цели петдесет години с Амаранта в името на каузата си. Самият Тамлин не бе написан както трябва тук, поне на мен не ми хареса как се разви точно престоя на Фейра в Двора му, колко лесно се остави да го заблуди. Доста ми допадна и елемента с настройването на Великия господар срещу Люсиен, доста добре изиграно, но отново прекалено лесно, прекалено изсмукано от пръстите в името на връзката на Фейра с Рис и запазването на чистотата ѝ.
Когато уби принца и принцесата на Хиберн и строши ръката на Ианта се захилих и останах крайно доволен от това, че Люсиен, който тук още повече захаресвах, тръгна с нея.
Останалата част от книгата ми потръгна много леко. Четях с удоволствие, нямах пориви да я хвърля през терасата, макар и тук присъстващите глупости на Сара, които явно просто са неизменна част от историите ѝ.

Имам две главни забележки относно развитието на историята.
Първата бе прекалено претъпканите със съдържание страници и неизбежното претупване на сюжета, който просто не трябваше да бъде побран в една книга. Щеше да е много по-добре, ако Сара бе избрала историята на Фейра да бъде разказана в четири част, за да може злодеят и войната да бъдат развити по-добре. За една книга посетихме нов двор, запознахме се с всички Велики господари, проведохме цяла война. Не беше изморително за четене, но определено имаше нужда от въздух.

Втората основна забележка е изхода на войната, която, изненадващо за мен, не даде нито една жертва.
Тук госпожа Маас сравнително много е успяла да намали захарните клишета, за разлика от първата ѝ поредица, и „Дворовете“ се усещаха като по-тъмни, по-епични и по-сериозни книги, в сравнение с „Острието на Асасина“, „Стъкленият трон“ и „Среднощна корона“.
Сара беше избрала да пощади и угоди на феновете си, които, както и аз, харесват всички герои и не искат да загубят никого от тях. Но просто не работи така. Много добро изпълнение в цялата поредица до самия край, където клишираният хепи енд се появи, за да развали най-важната част от историята.
За мен поне Амрен трябваше да гушне букета, за да има краят разтърсващо въздействие върхо читателите. Може би освен Амрен и Азриел трябваше да умре, за още по-големи количества сълзи и сополи, но и в името на един наистина разтрисащ, епичен финал на война, чиято победа за главните ни герои беше представена като почти невъзможна.
Не само липсата на смърт, а целия начин, по който завърши всичко, с безбройните подкрепелния, появяващи се драматично, точно когато са нужни, без изобщо да е загатнато, че съществуват (като бащата на сестрите Арчерън, събиращ човешка армия на континента от нищото) беше неиздържан. Смъртта на бащата и страшилищата, които Рисанд и Фейра бяха успели да привлекат на своя страна, не се усетиха, защото героите не бяха дори второстепенни.
Като цяло, финалът бе обилно поръсен с цялата захар, която липсваше през останалите страници, сякаш Сара я е събирала и пазила грижливо, за да я излее на воля и да дари всички с огромен хепи енд.
И въпреки това трите книги ми харесаха доста повече, отколкото историята на Селена, поне засега. Много се радвам, че позитивите значително преобладаваха над негативите, които намерих в страниците им и успях да харесам поредица, която е хайпвана до безбожност и обичана от почти всички читатели на жанра.

Сега преминавам и към нещата, които не ми се понравиха толкова. Няма как да се размина без тях.
За начало, пустата красота на всеки един герой в книгата. Разбираш, че една книга е писана от жена за други жени, когато през страница е отбелязана красотата на всички мъжки персонажи, което е способно да изкара едно клето момче като мен извън кожата му.
Защо, защо, защо е нужно да се споменава ПОСТОЯННО колко болезнено красиви са всички и защо е нужно да са такива? Аз наистина оставам с лошото впечатление, че физическата красота е приоритет за Сара Дж. Маас и, ако реша да се правя на псевдоинтелектуалец, мога да заявя, че в книгите си тя дава едни нереалистични идеали и за мъже, и за жени, които вредят почти колкото тези, налагани ни от медиите. Много момичета четат тези книги и въздишат по Рисанд, Касиел, Азриел и всичко друго с мъжки член в гащите, ходещо по страниците им. Много от тях споделят из социалните мрежи как литературни герои вдигат до безбожие очакванията им за милите хорица от моя собствен пол. И това реално е така.

Скъпи дами, знам, че живеем във времето на феминизма, за който така шумно се говори. И, нека не се лъжем, жените наистина стъпиха на преден план, особено в литературната индустрия, специфично в този жанр, чийто основен таргет са младите, все още оформящи себе си като личности хора. (Подчертавам с дебела червена черта ХОРА.)
Пазарът е залят със силни главни героини, откъсващи се почти или изцяло от образа на попадналата в беда девица, който бе основен проблем преди време. И не говорим само за литературата, гърл пауър завластва и в кино индустрията, буквално и преносно.
От книгите на голям екран първо се появи Хармаяни, която не беше сексуализирана, а представена като пример за всяко малко момиче, разлистващо или гледащо на голям екран „Хари Потър“. Появи се Бела, която, въпреки крехката си човешка природа в началото, накрая стана равна на блестящото си мъжле и, особено във филмовия финал на „Здрач“, бе показана като ултра бад асс вампир, способна да разкъса всеки, застрашаващ семейството ѝ.
После се започна същинската част. Катнис и сойката-присмехулка долетяха на големия екран и превърнаха „Игрите на глада“ във феномен, и то с право. Трис Приор, Клеъри Фрей, доста от героините на YA-жанра завластваха над книги, малък и голям екран.
Миналата година ни запозна отблизо и с Жената чудо на Гал Гадот, която, макар идваща от комикс инудстрията, силно таргетираща мъжките екземпляри, превзе бокс офис класациите и филмите по комиски, досега доминирани от мъжки супергерои. Тя отвори пътя за женските персонажи в тази индустрия и всеки ден по социалните мрежи се появява новина за още и още филми, в чиято светлина ще се къпят силни, женски супергерои. Напълно заслужено.
Да не забравяме и другия голям феномен, завърнал се наскоро на големия екран, а именно Междузвездни войни и главната героиня Рей, която замени Анакин Скайуокър и Люк Скайуокър като най-великия джедай в онази далечна, далечна галактика.

Не ме разбирайте погрешно, аз нямам нищичко против всичко това. Притеснява ме обаче третирането и ролята на мъжките персонажи в 80% от книгите, които чета. Както споменах и в ревюто си за „Стъкления трон“(което още не е качено), този жанр е насочен съзнателно или несъзнателно към женска аудитория.
Но за мен това е грешно. Всички имат право да четат всякакви книги и съответно книгите трябва да са написани за всеки.
Малко автори в жанра обаче успяват да го постигнат. Сред тях е Сюзан Колинс с „Игрите на глада“, „Червен изгрев“ на Пиърс Браун, която определих като мъжка книга именно заради липсата на типични клишета за жанра, но която без никакво съмнение може да се хареса на всички. Касандра Клеър от части също успява да се справи със задачата, макар и да залита, но богата палитра от герои и митология компенсират до голяма степен, поне за мен, сладникавостта на любовните истории в книгите ѝ.

Обратно на Сара Дж. Маас, тук тя, по мое виждане, не успява да се справи с тази задача. Пише епични фентъзи истории в духа на „ Игра на тронове“, но поставя главната си героиня на пиадестал, докато останалите образи, в специалност мъжките, са хипорболизирано представени и обджектифайвани.
Да вземем Рисанд.
Рисанд е герой, който не ти е трудно да захаресваш. Аз го харесам, всички жени го обожават, но той просто е нереален. Разбира се, това е книга и всички са нереални, но говоря за характеристиките на персонажа, за елементите от характера му, за действията и постъпките му. Той е безгрешен. Той е всичко, което една жена иска от мъжете. Мил, грижовен, но не обсебващ, властен и силен, но не и към партньорката си, доблестен, честен, смел, и последно, но не по важност-изключително привлекателен. Същинско чудо на природата. То не са коремни мускули, то не са рамене като стомана, то не са умения в леглото и извън него. Бил е принуждаван на сила да спи с отвратителен злодей, бил е подлаган на унизения, правил е неща против волята си, за да спаси любимите си хора.
Същинска Дева Мария.
Подобно на него, и останалите мъжки персонажи, като изключим Тамлин и донякъде Люсиен, следват същата формула. Нямат никакви отрицателни качества, всичко е положително, а това ги прави нереални.

Не знам как мислите вие, но за мен, макар и на хартия, хората, за които четем, трябва да отразяват реалните нас. Дали елфи, дали някакви други свръхестествени същества. Един автор, освен добър стилист и добър разказвач, трябва да е и добър трансформатор на реални хора в книжни герои.
Да направиш всичките си персонажи ужасно красиви и безгрешни не е знак за добра проза. Да ги сватосаш по избождащ очите начин един с друг също. В реалността хората не са перфектни. В реалноста хората не са само добри, нито само лоши. В реалността хората често са сами и в това няма нищо грешно. В писанията на Сара ми лиспва именно дълбочината и пластовете на героите. При нея, от това което съм чел, те се делят на положителни и отрицателни. На красиви и грозни. На герои и злодеи. Мъжете се обдектифайват от жените до степен, която прехвърля допустимото. Авторът буквално ни навира в очите колко прелестни са всички, карайки ни да ги заобичаме първо заради външния им вид, а после заради всичко останало, и това, макар да не е присъщо само на нея, все пак не е най-добрия начин, поне според мен, да изградиш героите си.

Следва липсата на герои с различна сексуална ориентация, която напоследък е изисквана от читателите. И която наистина е нужна, за да се отрази действителността и за да получи всеки читател образ, в когото да може да се припознае.
Доколкото съм запознат Сара Дж. Маас беше силно критикувана именно поради липсата на представители на ЛГБТИ обществото в книгите си. Пожелала е да се поправи, добре, но го направи по грешен начин. Да транфсормира Мор в бисексуална със силни предпочитания към жени от нищото беше грешен ход. В продължение на цяла книга, ако не ме лъже паметта, тя подхвърляше елементи от любовния триъгълник между Мор, Касиан и Азраел, докато накрая, съвсем, ама съвсем от нищото, реши да промени Мор, като очевидно не е имала такива планове преди третата си книга. Също така вкара още двама герои с различна ориентация, правейки го да изглежда като нищо в света на Притиан, докато темата изобщо не бе повдигана в предишните две книги.
И всичко това в рамките на две, три глави.

Също нещо, което никак не ми хареса е цялостното сексуализиране на елементи от историята. Другарската връзка бе представена като нещо, в чиято основа стабилно стои секса. Да не споменавам ужасно глупавото решение да превърне мъжките елфи в секс зверове, които бранят женската си като побеснели, недопускайки дори някой друг да я огледа, което от своя страна води до сбивания, странно типични за балканския тип манталитет на мъжете, който ни е добре познат тук. За мен беше изключително зле измислено да представиш съкровенната вързка между две души, върховото проявление на любов, с див секс по такъв начин.

Третият елемент е неотговарящото на историята и героите детинско поведение, което стоеше странно на фона на война, заплаха от разрушаването на всичко, което обичаш и тн. Тези хора просто не спираха да се плезят един на друг и да си показват „неприлични жестове“. Да, може да изглежда много сладко отстрани, но никак не подхожда на Върховни елфи, смъртоносни войни и прочие. Ама никак.
Вътрешния кръг а.к.а семейството на Рисанд ми бяха приятни, макар и нереалното им представяне. Именно това, че нито един от героите не ми бе безинтересен или досаден, различава тази поредица от „Стъкления трон“ за мен. Но фриволното, детинско поведение помежду им на моменти идваше прекалено нелепо.

Обобщено, повече харесах, отколкото нехаресах тази поредица на Сара Дж. Маас. За мен спечелването на най-добро YA фентъзи не е напълно заслужено, но няма как да кажа, че книгата не ми допадна, въпреките гореспоменатите ми проблеми с историята и персонажите. Голям виновник е стилът и уменията на писане на автора.
Героите, макар и повечето нереално перфектни, не бяха досадни, бяха интересни и приятни за четене.
Колкото и негативи да намирам, книгите на Маас са с точните елементи, които най-много ми допадат, затова не спирам да ги чета. Тя има доста проблеми с писанията си, които не само аз, но и много други чуждестранни читатели забелязват, което от своя страна ме успокоява, защото знам, че не съм сам в негативното си мнение относно определени моменти, елементи, сюжетни линии и прочие в книгите ѝ, но някак компенсира с богато въображение и интересно създадени светове.
Препоръчвам на всеки почитател на този тип истории да прочете и „Дворовете“, и „ Стъкления трон“. Ако сте от женски пол ще заобичате почти всичко, ако сте от мъжки пол и сте склонни да поемате определено количество захар, също вярвам, че поредиците ще ви допаднат.

Оценки:
„ Двор от рози и бодли“- 3,5/5,
„ Двор от мъгла и ярост“ -4,5/5
„ Двор от крила и разруха“ – 3,5/5

Джак Изкормвача се завръща в "Човекът сянка" - Ревю Алекс

„Сграбчва за гърлото и те отвежда на едно адско пътуване!” 
Фей Келерман
Специален агент Смоуки Барет преследваше най-опасните същества на планетата – серийните убийци. Тя беше една от най-добрите, умел и безпощаден ловец на чудовища, докато един луд не се зае с нейното семейство. 
Той измъчва и уби съпруга и дъщеря пред очите . Обезобрази лицето . Запрати я в ада. Но тя оцеля.
Сега Смоуки желае отново да вдигне оръжието си само за да постави студеното му дуло между устните си и да дръпне спусъка.
Но се появява последен шанс за изкупление. 
Побъркан гений, обявил се за наследник на Джак Изкормвача, започва да избива по жесток начин красиви жени с еротични сайтове в интернет. Запис на издевателството над една от жертвите, някогашната най-добра приятелка на Барет, е изпратен като ясно предизвикателство. 
През всичките си години във ФБР Смоуки никога не се е изправяла срещу такъв изверг. Той заплашва не само нея, но и всички от екипа. И трябва да бъде спрян на всяка цена.

„Защото дишаш и ходиш, а и защото злото съществува. Защото космическите зарове са били хвърлени и ти си станал излишен. Господ или е забравил за теб в този ден, или това е част от Големия му план, сам си избери кое ти харесва повече. Истината е, че лоши неща се случват всеки ден и днес просто е дошъл твоят ред.”

✫✫✫✫

Нека ви разкажа за онзи път, когато пожелах да стана агент на ФБР. Това не се случи преди 15 години, когато мама ме попита каква искам да стана като порасна голяма. Това се случи миналата седмица. На дивана вкъщи. Около 19:00ч. Бях съвсем сама. Е, не точно... Агент Смоуки Барет ми правеше компания от страниците на шедьовъра, който завладя съзнанието ми и съм сигурна, че ще остане там доста дълго време.

„Човекът сянка“ от Коуди Макфейдън ме обсеби. Да, точно така. Хвана ме в здравата си хватка и не ме пусна, докато не прочетох страница 448 и не затворих книгата. Това е една от онези книги, които те правят неспокоен, които те държат в напрежение през цялото време. Почти всяка глава завършваше по начин, който кара читателя да не иска да спре да чете. Не знам за вас, мили хора, но аз точно това искам от една книга. Интерес. Мистерия. Напрежение. А това книжле ми даде всички тези неща на куп.

                   
Трилърът грабна интереса ми още от първа страница. Исках да разбера какво се е случило със Смоуки, кой ѝ е причинил всичките страдания, които бяха станали причина тя да прибегне към психиатър, който се бе превърнал в единствената ѝ упора. Кой бе виновникът за желанието на Смоуки да си пръсне мозъка? Кой бе обезобразил красивото ѝ лице? 

Добре де, ако трябва да съм честна на 101% нямах никакво търпение за малко екшън. Не се наложи да чакам дълго. Малко след като се запознаваме с колегите на агент Барет, всеки със своя лична история, всичко започва. Тъкмо когато Смоуки си мисли, че не е и никога няма да бъде готова да се върне към работата си, един случай грабва цялото ѝ внимание. Защо? Защото я засяга лично. Развилата се трагедия я принуждава да стисне зъби, отново да хване оръжието си в ръка и с помощта на верните си колеги да тръгне по петите на извратения убиец, представящ се за пряк наследник на Джак Изкормвача. Започва едно напрегнато преследване, в което Смоуки е котката, а побърканият гений е мишката. Или пък е обратното?

Както споменах, тази книга събуди у мен абсурдното желание да стана агент на ФБР. Това, разбира се е невъзможно, но човек може да мечтае! Исках да хващам лошите, да не позволявам да се случват неща, които се случваха в книгата. Но от друга страна осъзнах, че това е професия, която не е за всеки. Тя може да те побърка и може да те убие. И агент Барет го доказа.

Може би тук е моментът да спомена, че тази книга не е за всеки. На моменги ме караше да се погнусявам от цялата тази детайлност на всяка една сцена. Нищичко не беше спестено. Кръв, органи, ругатни (доста просташки). Има от всичко по много. Но това по никакъв начин не ме накара да искам да оставя книгата обратно на мястото ѝ. Дори напротив, липсата на каквато и да било цензура показа нещата такива каквито са.

Наследникът на Джак Изкормвача се превърна във враг номер едно. Изпитвах истинска омраза и отвращение към някои персонажи, но изпитвах уважение към други. Тази книга те кара да се замислиш, че не всеки е такъв, какъвто изглежда. Не всеки е този, за който се представя. И не всеки ти мисли доброто.
Няколко дни след „Човекът сянка“ не исках да започвам друга книга. Както вече казах, съзнанието ми беше обсебено. Краят на тази книга влиза в моите топ 5. Ако трябва да съм честна към средата на книгата ми мина през ума каква може да е завръзката, но това по никакъв начин не попречи на финалът да ме разтърси. Ако обичате трилъри и сте готови да се гмурнете в едно убийствено приключение, заедно с агент Смоуки Барет и компания... е, не чакайте дълго. Заслужава си. И помнете, не всичко е такова каквото изглежда.

Синекосата фея на зъбките в "Създадена от дим и кост"- Ревю Алекс

Кару рисува в скицниците си изумителни създания, които може и да са измислени, но може и да са истински. Тя говори много езици и не всички са човешки. Яркосинята й коса не е боядисана. Има странни татуировки, две от които са на дланите й, но не помни кога и как ги е получила. Коя е тя? Какво е тя? Това е въпросът, чийто отговор е решена да открие.
Навремето беше невинна, просто едно малко момиченце, което си играеше с перушина на пода в бърлогата на дявола. Сега загуби невинността си и не знаеше как това може да се поправи.
Лейни Тейлър е автор на модерен, мащабен и великолепно написан фентъзи роман, начало на трилогията за историята на Кару и Акива - една любов и една надежда, които се раждат сред ужаса на хилядолветна война.

✫✫✫✫

" Имало едно време един ангел и един дявол, които се обикнали. Това не завършило добре."

✫✫✫✫

Ясно си спомням преди няколко години, когато манията ми по tumblr беше толкова голяма, че прекарвах цялото си свободно време, реблогвайки най-различни постове, как попаднах на една снимка с ангелско перо и цитат. Цитатът гласеше “Once upon a time, an angel and a devil fell in love. It did not end well.” Веднаха написах същите думи в търсачката в google и пред мен се появи името Лейни Тейлър и нейната книга „Създадена от дим и кост“. Казах си, че трябва да прочета тази книга.
Е, няколко години по-късно я прочетох.
И се влюбих.

Да си призная, преди три-четири месеца бях започнала книгата и я зарязах на стр.40. Казах си, че това не е моята книга и няма да се мъча да я чета. Е, да, но Сашо я прочете и не спираше да говори за нея. Както се досещате, не се стърпях и веднага щом приключих с „Лицето на смъртта“, грабнах първата книга от поредицата на Лейни Тейлър. Този път всичко беше по-различно. Не ми беше скучно, не ме дразнеше фактът, че описанията на моменти са твърде много. Всичко е написано по такъв начин, че картината се оформя в ума ти, без ти да полагаш каквито и да било усилия.

В книгата се запознаваме със синекосата Кару, която, забележете, никога не си е боядисвала косата. Нито пък си е правила татуировки. Нищо, че целите ѝ ръце са покрити с такива, а от дланите й надничат две очи. Животът ѝ е привидно нормален – учи в гимназия за изкуства, има си най-добра приятелка на име Зузана и бивше гадже на име Каз. Типичната тийнейджърка. Е, не съвсем. Нашата героиня пази една тайна, касаеща другата част на живота ѝ. Кару трябва да изпълнява поръченията на така наречения Бримстоун, който е най-близкият ѝ човек. Добре де, човек е изключително неточно определение за Бримстоун. В дюкянчето, скрито от очите на обикновените хора, живеят още същества като него. Всеки път, когато Кару бъде извикана там, тя е изпращана на различни места по света, за да събира... зъби. Да, точно така. Зъбите са голяма работа в тази книга.

Един ден обаче, животът на Кару се преобръща и вече нищо не е такова, каквото е било. Бримстоун и дюкянчето изчезват и се появява ангел. Ангел, към когато Кару е привлечена толкова силно, че е готова да закусва кроасани с него на покрива на някоя сграда, въпреки че силата и мощта му би трябвало да я накарат да се скриев някоя пещера и да не излиза, докато той не изчезне. Но дали всичко това е любов от пръв поглед? Дали тяхната съдба не е предопределена от преди много години?

Бях решила да дам четири от пет звезди на книгата. Е, това беше преди да стигна до страница 297 и да се гмурна в една нова приказка. Да, точно така. Главата, озаглавена „ХРЯС“ ме накара да се съсредоточа толкова силно, че изключих всичко около себе си. Вниманието ми беше изцяло погълнато от книгата в ръцете ми. Исках да разбера какво се случва, какво се е случило и какво ще се случи. Третата четвърт на книгата ни пренася в един нов, напълно различен свят. Свят, изпълнен с нови герои и някои не чак толкова нови.

Признавам си, че нямах никаква представа какво ще се случи в книгата и до последно бях на нокти, жадна да разбера повече. Интересът ми беше прикован докато не прочетох и последното изречение.  И когато всичко се навърза и си дойде на мястото... уау. Просто уау. А когато разбрах и какво общо заглавието на книгата с цялата история. Двойно уау.

По принцип винаги имам някаква идея как ще завърши една книга, но с тази нямах такъв успех. И точно заради това оценката ми в Goodreads e 5/5 звезди. Историята беше нещо ново и различно; стилът на писане, въпреки много описания (които както вече споменах, не ми пречат) е невероятен. Речникът е богат и красив, дори научих някои нови думи. Нямаше нито един персонаж, който да ми е скучен и с всяка следваща глава интересът ми се засилваше все повече и повече. И заради това Лейни заслужено получава максималната оценка за това невероятно четиво.

Оценка: 5/5

"Червен изгрев" от Пиърс Браун - Ревю Сашо

Далечното бъдеще. Цялата Слънчева система е колонизирана, а човечеството е оформено като тоталитарно кастово общество. Дароу принадлежи към най-нисшата прослойка – тази на Червените. Те вярват, че са изпратени на Марс, за да направят планетата годна за живот, че кръвта и потта, които проливат всеки ден, ще спечелят правото на децата им да живеят на повърхността. Но Червените са предадени. Дароу открива, че повърхността на планетата е заселена отдавна, а неговите хора са лъгани от Златните, за да продължават да живеят в мините. Като роби. Воден от жаждата за отмъщение, Дароу приема да се включи в бунтовническата групировка Синовете на Арес, да проникне в Института, където децата на Златните се обучават, и да стане един от тях. Червеният изгрев ще настъпи. Дори ако Дароу трябва да плати за свободата с цената на живота и всичко човешко в себе си.

⧬
"Искаше ми се да живея в мир. Ала моите врагове ме въвлякоха във война."
⧬

Отношенията ми с „Червен изгрев“ – дебютния роман в първата трилогия на Пиърс Браун, бяха доста сложни. На моменти ми идеше да хвърля книгата през терасата, на моменти мозъкът ми даваше накъсо, защото очите ми хвърчаха по редовете, нетърпелив да прочета какво ще се случи по-нататък.
Още от първата страница знаех, че това е книга, която или страшно ще харесам, или няма да дочета. Средно положение нямаше.

Започваме с един тежък и несъмнено объркващ предговор, в който авторът ни пуска право в средата на действието, което е достатъчно да ни замае главите. Стилът на писане на Пиръс Браун е доста различен, поне от това, което аз чета, и ми беше малко трудно да свикна с него, но мисията не бе невъзможна - след първите петдесетина страници се получи. След това идва и първата от трите части, на които е разделен романът, където пък се запознаваме с главния ни герой.

Това е шестнайсетгодишният Дароу, който е роб. Той все още не осъзнава това, защото е подмамен да вярва, че тежкият му живот е в полза на човешката раса.

„Червен изгрев“ разбива доста клишета, но и съдържа в себе си голяма порция такива.
Имаме една типична антиутопична картина - хората гладуват и мизерстват, подчинени на огромната власт на потисниците си. Няма как да не направим паралел с Катнис и окръг 12, където главното препитание на хората отново е работата в мините. Разликата тук обаче е, че Дароу живее във въпросните мини, дълбоко под земната повърхност на Марс.
Имаме познатата ни кастова система, тук разделена на различни цветове.
Имаме  типичния протагонист, част от потисната маса, който притежава необходимите качества, за да запали бунта и да се бори за свободата на народа си.
Имаме и властния тиранин, който не може да си представи ,че един обикновен роб би могъл да сложи края на царуването му.

От друга страна, за огромна радост, авторът умно е решил да не ни занимава с любовни триъгълници и прочие, което е голям плюс, но не и изненада - все пак книгата е дело на мъжки мозък.
По-шокиращи са сведените до минимум любовни елементи на историята -има ги, но не обсебват сюжета и действието на героите, макар любовта да е основна движеща сила за Дароу и мисията му.
От първа глава Пиърс Браун ни показва, че не се страхува да измъчва героите си, а основното му оръжие е бруталния похват на писане, което за мен бе доста приятна изненада. Браун е създал една груба, сурова книга, която е напълно способна да шокира по-мекушавите  читатели със своя брутализъм.

„Червен изгрев“ има толкова плюсове, колкото и минуси.
Като за начало, това е едно динамично четиво. В 470 стр. ние проследяваме живота на Дароу в период от две години, които са изпълнени с непрестанно действие. Странното беше, че в динамичността си книгата на моменти ставаше скучна. За големия период на развитие на действието автора е жертвал дълбочината на историята, която ми лиспваше.
Ние препускаме през страниците, водим битки, обмисляме стратегии, но в цялото това бързане не остава време да вникнем по-дълбоко в героите, които препускат редом с нас.
Често, особено в същинската част на историята, ми идеше да кажа „СТОП“, да забавя темпото и да се опитам да вникна по-навътре в Дароу, да разбера мотивите му по-добре, да видя душата му и да се опитам да се свръжа с нея.

За мен проблем бяха и множеството герои, които идваха и си отиваха. Заради гореспоменатото скоростно темпо не успях да се свържа и с нито един от тях, не почувствах нищо, когато страдаха или губиха живота си, защото нямах време да ги опозная и да разбера харесвам ли ги, или не.

Няма как да пропусна образа на самия Дароу и колко досаден на моменти беше той. Да, понеже въпросния момък е главния ни герой, това автоматично го прави специален, но в случая той ми беше специално досаден, защото първо - напълно осъзнаваше уникалността си и често ни припомняше за нея, и второ - така и не можах да разбера защо точно той бе избран да „изгрее“ в червено, какво го правеше по-добър от другите. Да, героят имаше личен, доста тъжен мотив, но той по никакъв начин не беше отговорен за свръхголемия му мозък и други специални екстри, които бяха от съществена важност за преобразяването му в Златен.
Дароу беше доста самовлюбен, поне аз го разчитах така, и дори честите сълзи, които проливаше за щяло и нещяло, не успяха да го направят по-симпатичен в моите очи. Не знам дали да виня Дароу или създателя му, защото лиши и него, и цялата история от дълбочина, за да я напълни с действие, брутални сцени и обрати.

И въпреки всички негативи „Червен изгрев“ успя да ме грабне. Не я изчетох на един дъх, дори я прелиствах близо месец, но това не ѝ попречи да ме хване в червените си лапи.
Отново вървим редом до трагичен герой, имал трагичен живот, водещ на пръв поглед обречена битка. Отново говорим за сила, власт и неправда. За отмъщение и справедливост. За малък пламък, разрастващ се в пожар, който ще изпепели света, за да изгради върху руините нов, по-справедлив живот.
Но необичайния стил на автора, трагедиите, смъртта, войните, кървищата и обратите, особено във финалната си част, ме приковаха със златни вериги към дивана и не ме пуснаха, докато не пробягах и финалната страница.

Мога да кажа, че „Червен изгрев“ е по-скоро „мъжкарска“ книга. Но това не означава, че и дамите, които харесват sci-fi (защото книгата е по-скоро sci-fi, отколкото young adult, въпреки големите си прилики с „Игрите на глада“), няма с удоволствие да проследят първите стъпки на огнения Дароу, предрешен като леден Златен, в похода му срещу огромната машина в лицето на Обществото, разпростираща дългите си златни пръсти не върху един свят, а върху цяла галактика.

Няма да подхвана втората част веднага - „Червен изгрев“ за мен беше доста тежка за четене книга. Но няма как да излъжа, че не очаквам да видя продължението на кръстоносния поход, който главния герой на Браун пое така ловко в първата част от трилогията. Ще разнообразя с нещо малко по-мудно, преди да се захвана със „Златен син“, от чиято корица Дароу ме гледа точно в този момент с опасния си поглед, кацнал на рафта на библиотеката.
До нови срещи, Дароу, и корми по-малко хора, докато ме няма.


Оценка: 4,5/5