събота, 28 април 2018 г.

Из дворовете на Притиан и малко по-далеч... - Ревю Сашо



СЪС СПОЙЛЕРИ!

Сара Дж. Маас постави началото на втората си поредица книги с всеизвестната „Двор от рози и бодли“, чийто финал (донякъде) „Двор от крила и разруха“ грабна първото място за най-добро YA фентъзи в класацията на Goodreads за 2017.

Естествено, щом Егмонт обявиха, че ще издават книгите се развълнувах. На първо място, историята бе преразказ на любима приказка, а именно „Красавицата и Звяра“, а аз много обичам този тип сюжети, както вече съм споменавал неведнъж. А и корицата беше просто брутално красива, което ме хайпна още повече. Хванах да я чета още щом я взех от книжарницата.

В началото „Двор от рози и бодли“ ми се четеше мудно, защото просто не се случваше кой знае какво. Определено ми беше интересно да чета за света на елфите отвъд Стената, за Дворовете и как точно работи всичко в тях. Интересно ми беше проклятието на Амаранта, за което се загатваше през по-голямата част от книгата, докато накрая Фейра не разкри какво точно се бе случило с Тамлин и двора му.
Относно самия Тамлин, бях с предимно негативни чувства към него. Очаквах доста повече напрежение и непоносимост между тях двамата, отколкото получих. Люсиен ми хареса като персонаж, беше ми интересен. Но до там. Бях напът да се разочаровам, докато същинската част не пристигна с пътуването на Фейра до В недрата на планината. Това вече четях с огромен интерес, хареса ми как бе замислено, хареса ми жестокостта на Амаранта, изпитанията на Фейра
.
Дочетох книгата с интерес и чаках с нетърпение следващата част, която от своя страна откровено ме отвя със завъртането на сюжета на 360 градуса, което Сара направи.


„Двор от ярост и мъгла“ ме хвана неподготвен с мащабността си, както и мащабността на плот туиста си. Когато ми стана ясно, че всъщност Рисанд е Звяра на Фейра, а Тамлин е нейния Гастон, останах с доста приятен вкус на читател, изненадан от добре написана сюжетна линия. Колкото повече четях книгата, толкова повече първата част ми се струваше като доста голям пролог към същинската история на Фейра и Рисанд
Любовния триъгълник, който си мислих, че ще получа след разговора на Фейра и Рисанд на терасата в края на първа част и сделката им, усетих още в момента на първата им среща, когато Фейра заяви мисленно, че мистериозният елф е най-красивият мъж, виждала някога.
Е, Сара Дж. Маас усяпа да разбие нагарчащите ми очаквания с пълната смяна на ролите на Рис и Тамлин.
Освен това жената наистина умее да пише увлекателно, като тук стилът на писане е в пъти по-добър от „Стъкленият трон“. Описанията на Двора на кошмарите, на Веларис, къщичката на Тъкачката, всичко беше много красиво и думите наистина развихриха въображението ми до краен предел. Именно това е една от основните причини, поради които харесвам тази поредица. Краят на втората част също ми допадна много, дори ужасно много, защото си спомням, че щом разлистих последната страница, пръстите мигновено ме засърбяха да грабна следващата част, но, уви, имаше да почакам доста.

Пиша толкова сбито за първите две книги от поредицата, защото съм ги чел отдавна, когато още дори не мислех да се занимавам с ревюта и  блогове. Сега седя и пиша това общо за трите книги ревю, именно защото (сравнително) наскоро прочетох „Двор от крила и разруха“ и мога да изтракам по клавиатурата прясното си мнение не само за нея, а и за поредицата като цяло.


Започвайки да чета осъзнах колко много не помня от предишните две части. Харесаха ми машинациите на Фейра в Двора на пролетта, но главно защото много обичам подобен тип сюжетни линии. Останах разочарован от някои избори на автора относно тази част от книгата, а именно колко лесно Фейра успя да изпълни кроежите си и да заблуди всички. Щеше да е доста по-силно, доста по-въздействащо и добавящо към персонажа ѝ, ако тя в крайна сметка бе спала с Тамлин, за да го заблуди напълно. Да направи това, което Рисанд бе правил цели петдесет години с Амаранта в името на каузата си. Самият Тамлин не бе написан както трябва тук, поне на мен не ми хареса как се разви точно престоя на Фейра в Двора му, колко лесно се остави да го заблуди. Доста ми допадна и елемента с настройването на Великия господар срещу Люсиен, доста добре изиграно, но отново прекалено лесно, прекалено изсмукано от пръстите в името на връзката на Фейра с Рис и запазването на чистотата ѝ.
Когато уби принца и принцесата на Хиберн и строши ръката на Ианта се захилих и останах крайно доволен от това, че Люсиен, който тук още повече захаресвах, тръгна с нея.
Останалата част от книгата ми потръгна много леко. Четях с удоволствие, нямах пориви да я хвърля през терасата, макар и тук присъстващите глупости на Сара, които явно просто са неизменна част от историите ѝ.

Имам две главни забележки относно развитието на историята.
Първата бе прекалено претъпканите със съдържание страници и неизбежното претупване на сюжета, който просто не трябваше да бъде побран в една книга. Щеше да е много по-добре, ако Сара бе избрала историята на Фейра да бъде разказана в четири част, за да може злодеят и войната да бъдат развити по-добре. За една книга посетихме нов двор, запознахме се с всички Велики господари, проведохме цяла война. Не беше изморително за четене, но определено имаше нужда от въздух.

Втората основна забележка е изхода на войната, която, изненадващо за мен, не даде нито една жертва.
Тук госпожа Маас сравнително много е успяла да намали захарните клишета, за разлика от първата ѝ поредица, и „Дворовете“ се усещаха като по-тъмни, по-епични и по-сериозни книги, в сравнение с „Острието на Асасина“, „Стъкленият трон“ и „Среднощна корона“.
Сара беше избрала да пощади и угоди на феновете си, които, както и аз, харесват всички герои и не искат да загубят никого от тях. Но просто не работи така. Много добро изпълнение в цялата поредица до самия край, където клишираният хепи енд се появи, за да развали най-важната част от историята.
За мен поне Амрен трябваше да гушне букета, за да има краят разтърсващо въздействие върхо читателите. Може би освен Амрен и Азриел трябваше да умре, за още по-големи количества сълзи и сополи, но и в името на един наистина разтрисащ, епичен финал на война, чиято победа за главните ни герои беше представена като почти невъзможна.
Не само липсата на смърт, а целия начин, по който завърши всичко, с безбройните подкрепелния, появяващи се драматично, точно когато са нужни, без изобщо да е загатнато, че съществуват (като бащата на сестрите Арчерън, събиращ човешка армия на континента от нищото) беше неиздържан. Смъртта на бащата и страшилищата, които Рисанд и Фейра бяха успели да привлекат на своя страна, не се усетиха, защото героите не бяха дори второстепенни.
Като цяло, финалът бе обилно поръсен с цялата захар, която липсваше през останалите страници, сякаш Сара я е събирала и пазила грижливо, за да я излее на воля и да дари всички с огромен хепи енд.
И въпреки това трите книги ми харесаха доста повече, отколкото историята на Селена, поне засега. Много се радвам, че позитивите значително преобладаваха над негативите, които намерих в страниците им и успях да харесам поредица, която е хайпвана до безбожност и обичана от почти всички читатели на жанра.

Сега преминавам и към нещата, които не ми се понравиха толкова. Няма как да се размина без тях.
За начало, пустата красота на всеки един герой в книгата. Разбираш, че една книга е писана от жена за други жени, когато през страница е отбелязана красотата на всички мъжки персонажи, което е способно да изкара едно клето момче като мен извън кожата му.
Защо, защо, защо е нужно да се споменава ПОСТОЯННО колко болезнено красиви са всички и защо е нужно да са такива? Аз наистина оставам с лошото впечатление, че физическата красота е приоритет за Сара Дж. Маас и, ако реша да се правя на псевдоинтелектуалец, мога да заявя, че в книгите си тя дава едни нереалистични идеали и за мъже, и за жени, които вредят почти колкото тези, налагани ни от медиите. Много момичета четат тези книги и въздишат по Рисанд, Касиел, Азриел и всичко друго с мъжки член в гащите, ходещо по страниците им. Много от тях споделят из социалните мрежи как литературни герои вдигат до безбожие очакванията им за милите хорица от моя собствен пол. И това реално е така.

Скъпи дами, знам, че живеем във времето на феминизма, за който така шумно се говори. И, нека не се лъжем, жените наистина стъпиха на преден план, особено в литературната индустрия, специфично в този жанр, чийто основен таргет са младите, все още оформящи себе си като личности хора. (Подчертавам с дебела червена черта ХОРА.)
Пазарът е залят със силни главни героини, откъсващи се почти или изцяло от образа на попадналата в беда девица, който бе основен проблем преди време. И не говорим само за литературата, гърл пауър завластва и в кино индустрията, буквално и преносно.
От книгите на голям екран първо се появи Хармаяни, която не беше сексуализирана, а представена като пример за всяко малко момиче, разлистващо или гледащо на голям екран „Хари Потър“. Появи се Бела, която, въпреки крехката си човешка природа в началото, накрая стана равна на блестящото си мъжле и, особено във филмовия финал на „Здрач“, бе показана като ултра бад асс вампир, способна да разкъса всеки, застрашаващ семейството ѝ.
После се започна същинската част. Катнис и сойката-присмехулка долетяха на големия екран и превърнаха „Игрите на глада“ във феномен, и то с право. Трис Приор, Клеъри Фрей, доста от героините на
YA-жанра завластваха над книги, малък и голям екран.
Миналата година ни запозна отблизо и с Жената чудо на Гал Гадот, която, макар идваща от комикс инудстрията, силно таргетираща мъжките екземпляри, превзе бокс офис класациите и филмите по комиски, досега доминирани от мъжки супергерои. Тя отвори пътя за женските персонажи в тази индустрия и всеки ден по социалните мрежи се появява новина за още и още филми, в чиято светлина ще се къпят силни, женски супергерои. Напълно заслужено.
Да не забравяме и другия голям феномен, завърнал се наскоро на големия екран, а именно Междузвездни войни и главната героиня Рей, която замени Анакин Скайуокър и Люк Скайуокър като най-великия джедай в онази далечна, далечна галактика.

Не ме разбирайте погрешно, аз нямам нищичко против всичко това. Притеснява ме обаче третирането и ролята на мъжките персонажи в 80% от книгите, които чета. Както споменах и в ревюто си за „Стъкления трон“(което още не е качено), този жанр е насочен съзнателно или несъзнателно към женска аудитория.
Но за мен това е грешно. Всички имат право да четат всякакви книги и съответно книгите трябва да са написани за всеки.
Малко автори в жанра обаче успяват да го постигнат. Сред тях е Сюзан Колинс с „Игрите на глада“, „Червен изгрев“ на Пиърс Браун, която определих като мъжка книга именно заради липсата на типични клишета за жанра, но която без никакво съмнение може да се хареса на всички. Касандра Клеър от части също успява да се справи със задачата, макар и да залита, но богата палитра от герои и митология компенсират до голяма степен, поне за мен, сладникавостта на любовните истории в книгите ѝ.

Обратно на Сара Дж. Маас, тук тя, по мое виждане, не успява да се справи с тази задача. Пише епични фентъзи истории в духа на „ Игра на тронове“, но поставя главната си героиня на пиадестал, докато останалите образи, в специалност мъжките, са хипорболизирано представени и обджектифайвани.
Да вземем Рисанд.
Рисанд е герой, който не ти е трудно да захаресваш. Аз го харесам, всички жени го обожават, но той просто е нереален. Разбира се, това е книга и всички са нереални, но говоря за характеристиките на персонажа, за елементите от характера му, за действията и постъпките му. Той е безгрешен. Той е всичко, което една жена иска от мъжете. Мил, грижовен, но не обсебващ, властен и силен, но не и към партньорката си, доблестен, честен, смел, и последно, но не по важност-изключително привлекателен. Същинско чудо на природата. То не са коремни мускули, то не са рамене като стомана, то не са умения в леглото и извън него. Бил е принуждаван на сила да спи с отвратителен злодей, бил е подлаган на унизения, правил е неща против волята си, за да спаси любимите си хора.
Същинска Дева Мария.
Подобно на него, и останалите мъжки персонажи, като изключим Тамлин и донякъде Люсиен, следват същата формула. Нямат никакви отрицателни качества, всичко е положително, а това ги прави нереални.

Не знам как мислите вие, но за мен, макар и на хартия, хората, за които четем, трябва да отразяват реалните нас. Дали елфи, дали някакви други свръхестествени същества. Един автор, освен добър стилист и добър разказвач, трябва да е и добър трансформатор на реални хора в книжни герои.
Да направиш всичките си персонажи ужасно красиви и безгрешни не е знак за добра проза. Да ги сватосаш по избождащ очите начин един с друг също. В реалността хората не са перфектни. В реалноста хората не са само добри, нито само лоши. В реалността хората често са сами и в това няма нищо грешно. В писанията на Сара ми лиспва именно дълбочината и пластовете на героите. При нея, от това което съм чел, те се делят на положителни и отрицателни. На красиви и грозни. На герои и злодеи. Мъжете се обдектифайват от жените до степен, която прехвърля допустимото. Авторът буквално ни навира в очите колко прелестни са всички, карайки ни да ги заобичаме първо заради външния им вид, а после заради всичко останало, и това, макар да не е присъщо само на нея, все пак не е най-добрия начин, поне според мен, да изградиш героите си.

Следва липсата на герои с различна сексуална ориентация, която напоследък е изисквана от читателите. И която наистина е нужна, за да се отрази действителността и за да получи всеки читател образ, в когото да може да се припознае.
Доколкото съм запознат Сара Дж. Маас беше силно критикувана именно поради липсата на представители на ЛГБТИ обществото в книгите си. Пожелала е да се поправи, добре, но го направи по грешен начин. Да транфсормира Мор в бисексуална със силни предпочитания към жени от нищото беше грешен ход. В продължение на цяла книга, ако не ме лъже паметта, тя подхвърляше елементи от любовния триъгълник между Мор, Касиан и Азраел, докато накрая, съвсем, ама съвсем от нищото, реши да промени Мор, като очевидно не е имала такива планове преди третата си книга. Също така вкара още двама герои с различна ориентация, правейки го да изглежда като нищо в света на Притиан, докато темата изобщо не бе повдигана в предишните две книги.
И всичко това в рамките на две, три глави.

Също нещо, което никак не ми хареса е цялостното сексуализиране на елементи от историята. Другарската връзка бе представена като нещо, в чиято основа стабилно стои секса. Да не споменавам ужасно глупавото решение да превърне мъжките елфи в секс зверове, които бранят женската си като побеснели, недопускайки дори някой друг да я огледа, което от своя страна води до сбивания, странно типични за балканския тип манталитет на мъжете, който ни е добре познат тук. За мен беше изключително зле измислено да представиш съкровенната вързка между две души, върховото проявление на любов, с див секс по такъв начин.

Третият елемент е неотговарящото на историята и героите детинско поведение, което стоеше странно на фона на война, заплаха от разрушаването на всичко, което обичаш и тн. Тези хора просто не спираха да се плезят един на друг и да си показват „неприлични жестове“. Да, може да изглежда много сладко отстрани, но никак не подхожда на Върховни елфи, смъртоносни войни и прочие. Ама никак.
Вътрешния кръг а.к.а семейството на Рисанд ми бяха приятни, макар и нереалното им представяне. Именно това, че нито един от героите не ми бе безинтересен или досаден, различава тази поредица от „Стъкления трон“ за мен. Но фриволното, детинско поведение помежду им на моменти идваше прекалено нелепо.

Обобщено, повече харесах, отколкото нехаресах тази поредица на Сара Дж. Маас. За мен спечелването на най-добро
YA фентъзи не е напълно заслужено, но няма как да кажа, че книгата не ми допадна, въпреките гореспоменатите ми проблеми с историята и персонажите. Голям виновник е стилът и уменията на писане на автора.
Героите, макар и повечето нереално перфектни, не бяха досадни, бяха интересни и приятни за четене.
Колкото и негативи да намирам, книгите на Маас са с точните елементи, които най-много ми допадат, затова не спирам да ги чета. Тя има доста проблеми с писанията си, които не само аз, но и много други чуждестранни читатели забелязват, което от своя страна ме успокоява, защото знам, че не съм сам в негативното си мнение относно определени моменти, елементи, сюжетни линии и прочие в книгите ѝ, но някак компенсира с богато въображение и интересно създадени светове.
Препоръчвам на всеки почитател на този тип истории да прочете и „Дворовете“, и „ Стъкления трон“. Ако сте от женски пол ще заобичате почти всичко, ако сте от мъжки пол и сте склонни да поемате определено количество захар, също вярвам, че поредиците ще ви допаднат.

Оценки:
„ Двор от рози и бодли“- 3,5/5,
„ Двор от мъгла и ярост“ -4,5/5
„ Двор от крила и разруха“ – 3,5/5












Няма коментари:

Публикуване на коментар